Когато стремежът към издръжка води до насилие

Изкуства

Отваря днес в Манхатън Режисьор Карлос Сандовал и Катрин Тамбини Без оценка, 78 минути

През лятото на 2000 г., на фона на нарастващото напрежение между дългогодишни жители и нелегални имигранти на дневни работници в град Фармингвил на Лонг Айлънд, двама млади мексикански мъже бяха привлечени на работно място от младежи, настроени на върховенство на бялата раса, и пребити почти до смърт. Много документални филми може да се задоволят да започнат и завършат с тази мрачна история, но „Фармингвил“, нов, продуциран и режисиран от Карлос Сандовал и Катрин Тамбини, отива много по-далеч, вземайки опитите за убийства като отправна точка за по-големи въпроси за омразата, толерантността и бъдещето на трудовото и имиграционното законодателство в тази страна.

В края на 90-те години на миналия век около 1500 работници от Мексико наводниха Фармингвил (население: 15 000), привлечени от обещанието за работа в индустриите за договаряне, озеленяване и услуги. Скоро жителите се оплакват от пренаселени жилища под наем – до 30 мъже в едно – и глутниците мъже, които стоят по ъглите на улиците и чакат работа.

Една недоволна жителка, Маргарет Бианкули-Дайбър, създаде група, за да протестира срещу присъствието на имигрантите; други групи бързо се появиха, за да защитят правата на работниците, включително неформален синдикат, организиран от работниците. Филмът трезво документира как законните оплаквания за качеството на живот като пренаселеността и шума могат да се изродят в расова нетолерантност.

Тъй като усилията на г-жа Bianculli-Dyber черпят подкрепа от екстремистки групи на омраза в цялата страна, словесният и физически тормоз на работниците ескалира, а жителите ожесточени спорят със своите местни законодатели и помежду си. Дори инцидентът с побоя от 2000 г. не успява да шокира общността за мирно решение; по-скоро всяка страна използва ужасяващото събитие като допълнително доказателство за своята позиция.

Въпреки че има лекото, неформално усещане на направен за телевизия документален филм, заснет на видео, „Farmingville“ е необичайно чувствителна и изтънчена част от разследващата журналистика (за да спечелят доверието на своите субекти, г-жа Тамбини и г-н Сандовал са живели и работи във Фармингвил в продължение на девет месеца по време на снимките.)

За 78 минути филмът успява да отдаде справедливост на опита на новопристигналите имигранти (които в един от малкото вълнуващи моменти във филма се събират за футболен мач за повишаване на морала), на сложността на федералната имиграционна политика и дори към често смущаващите възгледи на контингента за качество на живот.

Понякога има известна фина ирония в избора на кадър от режисьорите (както когато г-жа Bianculli-Dyber е интервюирана пред колекцията си от ухилени кукли тролове), но като цяло те се държат настрана от редакционна редакция по темите си, без значение колко екстремни са възгледите гласят те. Ако всички се слушаха един друг с такава търпелива безпристрастност, филми като „Фармингвил“ може би изобщо нямаше да има нужда да се правят. ДАНА СТИВЪНС